Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
"И все пак тя се върти..."
Автор: logic Категория: Технологии
Прочетен: 47775 Постинги: 23 Коментари: 3
Постинги в блога
2 3 4  >  >>


                                              Изследването продължава - 6

                                       ( приложение 6 към проект „Хелиос“ )

     В приложение 4 се разглежда само прецесията на земната ос. Съществуват обаче още нутация и ротация. От анализа в трети етап “Галилей-Нютон“ е видно, че за тях обяснение с помощта на гравитацията и изкривеното пространство няма.
     Класическите представи за движение без външна сила по инерция ( 1  2 ) се коренят в динамиката на Аристотел. Така идеята за божествения първодвигател негласно присъства в науката, а причината за тези явления не се търси и все още е загадка. В хипотеза обаче вече беше посочено, че хелиосиметричния модел помага да се разбере какво предизвиква тези движения, а именно: дисковидните концентрични слоеве материя на слънчевата корона с диференциално въртене чрез тяхното директно въздействие върху планетите създават въртящ момент ( 3  4 ).
     Тук ( 5 ) е показано как въртящият момент М предизвиква прецесията на оста на Земята по посока на часовниковата стрелка. Същият въртящ момент предизвиква и нутацията и ротацията на Земята, но благодарение на факта, че посоката на М се изменя в диапазон от почти 180 ъглови градуса. Поради същата причина посоката и силата на въздействие се променя в рамките на един цикъл на годишната и вековата прецесия.
     Тази реалистична представа за силите позволява следното обобщение: силите са приложени по цялата повърхност на небесното тяло, посоката и големината са различни за всяка точка и момент от време. Могат да се редуцират до (вариращи по големина) тангенциална сила + въртящ момент. Резултата от действието им е сложно движение на планетата по 3D орбита, също така и  неравномерно въртене на земната кора , което чрез триене се предава през мантията на земното ядро с известно закъснение.
     Тези сили предизвикват явлението реверсиране (смяна на посоката) както на въртенето на планета като цяло ( период на въртене на Венера и др.), така и на относителното въртене на земната кора спрямо ядрото, проявяващо се в периодична смяна на магнитните полюси на Земята. Известно е, че самата смяна продължава до няколко хиляди години и е съпроводена с мощни планинообразувателни процеси, което изключва краткотрайни и инцидентни причини (  6  7  8  ).

Категория: Технологии
Прочетен: 908 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 12.07.2014 15:32
                                             

                                        ( приложение 5 към проект „Хелиос“ )


       
Новия обединен планетарен модел освен Слънце-Земя може и трябва да обхване и Луната . За изследването интерес представляват особеностите на лунната орбита-тя не е в близост до равнината на земния екватор, а до еклиптиката ( видео ) и не е елипса (  луна-орбита  ). Кинематичната основа на теорията за движение на Луната е дадена още в древността от Хипарх (  изсл. на Л. ). Движението се разглежда относно сферата на неподвижните звезди, която е отправното тяло, а основна равнина е тази на земната орбита- еклиптиката. В днешно време обаче точността на теоретично предсказаните положения при движението на Луната не се дължи на физичната адекватност на теорията, а се постига с искуственото въвеждане на десетки хиляди коефициенти, но това нито може да я накара да се движи по елипса, нито променя основите на теорията. 
      Движението на Луната относно Земята е подобно на това на планетите показано в приложение 1 . Тороидалната зона, която заема орбитата на Луната също е разположена симетрично, но относно оста Zт на Земята Т и равнината на земния екватор XтYт. (фиг.1)


 
      В наклоненото сечение на тази зона би трябвало да се съдържа елиптичната кеплерова орбита на Луната, но поради бързата прецесия на линията на апсидите (с перод 8,8 г.) и равнината на лунната орбитата (с период 18,6 г.), вариации в размера, ексцентрицитета и наклона, то тя по форма е далеч от равнинната елипса, не се подчинява на законите и в действителност е отворена променлива 3D крива заемаща вътрешността на тороидалната зона. Последната също е променлива, като напречното й сечение варира между показаните в светло синьо и тъмно синьо зони. (размерите и наклоните са действителни). 
      Какво е движението на системата Земя (Т) - Луна (S) относно Слънцето (Н)?
      Тъй като вече е известно, че Слънцето се завърта около собствената си ос спрямо Земята за около 28 денонощия(  Сл. характеристика ), то хипотетичен наблюдател намиращ се на Слънцето ще установи, че системата Земя-Луна прави същото, но в обратна посока – по часовата стрелка - както е показано на схемата (фигура 2):


 

      Случайно или не, но същият е и синодичният период на Луната-от новолуние до новолуние. Моментите на новолуние и пълнолуние се случват в почти диаметрално противоположни страни на Слънцето. Това в коперниковата система изглежда по съвсем различен начин (  набл. Л   ).Тук фактите подсказват, че има и нов физичен смисъл - системата Слънце-Земя-Луна се намира в резонанс със честота около 0,4 микрохерца!
      Сега приливите и отливите се обясняват (сложно и неубедително) с гравитационно привличане на Луната ( приливни сили   2   3   ). Ако това е причината то приливната вълна би трябвало да е само откъм страната на Луната, но както е известно има такава и от противоположната страна. Освен това равнината на системата Земя-Луна (възприемана като двойна планета) не се отклонява на повече от 5,15 градуса от равнината на еклиптиката, а това недвусмислено показва, че описаното явление не се дължи само на едностранно влияние на Луната, а на взаимното влияние между трите тела в системата Слънце-Земя-Луна намираща се в състояние на резонанс. При периодичното подреждане на телата в една линия средното-Луната при новолуние или Земята при пълнолуние-е под максимален „стрес“. Митичното влияние на Луната ( интересни факти )върху живота и процесите на Земята всъщност е взаимно и пропорционално споделено между трите небесни тела.

Категория: Технологии
Прочетен: 1029 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 11.04.2013 04:24
                                            приложение 4 към проект „Хелиос“ 

      При изследване на движението по кеплерова орбита в предишните приложения до сега Земята се разглеждаше като материална точка с три степени на свобода, но тя е материално тяло и съгласно кинематиката има шест степени на свобода. Така с помощта на ойлеровите ъгли еднозначно се определя и ориентацията на тялото в пространството.
      Когато е открито явлението „изпреварване на равноденствията в геоцентричната система на света, където Земята е неподвижна, проблема е решен с въвеждането на допълнителни хомоцентрични сфери. В хелиоцентричната система Коперник запазва стария механизъм на въртене на планетните сфери, но тъй като тук сферата на звездите вече е неподвижна се налага той да създаде нова "теория за тройното движение" на Земята:



  -първото движение е "денонощното въртене" на Земята Т около собствената и ос Zт.   -второто е "право годишно движение" - преместване на планетата по орбитата (размера на орбитата е пренебрежимо малък в сравнение с големината на небесната сфера и затова на схемата Земята условно съвпада със Слънцето Н, но наклона е действителния), при което оста Zт преминаваща през северния небесен полюс Рт описва окръжност  ( 2 ) по небесната сфера в същата посока (линията в синьо).     
   -третото е "обратно годишно движение", при което планетата не се премества, а само се завърта като оста Zт описва окръжност по небесната сфера, но в обратна посока.
      Поради разлика в периодите на второ и трето движение се получава векова прецесия  ( 2 ) на оста на Земята около перпендикуляр към равнината на еклиптиката ХкУк (избрана от Коперник за основна равнина), което поражда изпреварването на равноденствията, а от там и преместване на небесния полюс Рт. 
      Известно е, че и в двете системи на света промените са направени с една цел - „спасяване на явленията“ при това са чисто математически без претенции за връзка с физическата реалност. Съгласно кинематиката първото и третото движение са прости-ротация, а второто е сложно-ротация плюс транслация. Затова няма и динамична теория за силите предизвикващи такива разнородни движения тъй като те са искуствено създадени. 
      Изследването на новия хелиосиметричен модел обаче показва, че прецесията на оста на Земята е физичен феномен свързан със Слънцето  ( видео )и се извършва около перпендикуляр към равнината на слънчевия екватор НХнУн, а не около перпендикуляр към равнината на еклиптиката както е прието сега. Тази прецесия с период една тропическа година кара земната ос да следва сегашната полярна звезда, а също така осите на ротация на Слънцето и Земята да се пресичат два пъти годишно в моменти близки, но несъвпадащи с тези на зимно и лятно слънцестоене.           Разликата с периода на равномерното движение по оста на тороида (съответстващ на сидеричната година) предизвиква познатото явление изпреварване на равноденствията. Обаче причината за него вече не е искуствено въведената векова прецесия, а реално съществуващата годишна такава която не е свързана с наклона на кеплеровата орбита. Така оста на Земята (за 25765г.?) описва друг полярен кръг (показан в червено). Ако той е действителният то наклона на земната ос спрямо еклиптиката циклично се променя и не може да бъде постоянен, както доказват и фактите.Изследване на сектора от кръгът за който има исторически астрономически сведения показва, че неговия център съвпада не с полюса на еклиптиката, а със северния небесен полюс на Слънцето. До сега ексцентрицитета относно полюса на еклиптиката се обясняваше като (чрез екстраполация) пътя на полюса се представя във вид на спирала, което явно противоречи на приетата теория за тройното движение или чрез непредсказуемо преместване на полюса на еклиптиката причинено от другите планети.
      Сумарният ефект от тази нова векова прецесия и предсказаната по-рано в изследването прецесия на равнината на кеплеровата орбита ще се прояви като неравномерност в изпреварване на равноденствията - явление известно в астрономията (трепидация), но некоректноно обяснено до сега поради липсата на  достатъчни наблюдения на 26000-годишния процес.
      Новата закономерност - вариране на равнината на кеплеровата орбита по направление на оста на Слънцето (описана в приложение 2) ще се прояви като еднопосочно изместване на тропиците – явление което може да бъде установено с измервания, а това е още един начин за експериментална проверка на следствията на представената тук нова хелиосименрична теория.

Категория: Технологии
Прочетен: 3455 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 15.12.2012 01:44
                                      
                                           Приложение 3 към проект „Хелиос“

   От схемата в приложение 1 е видно, че амплитудите на колебателните движения за всяка планета са различни. Както беше споменато и в „Хипотеза“ , тези независими едно от друго колебателни движения (предизвиквани от неизследвана за сега сила, но не и от гравитацията), ако не са автоколебателни то тогава са затихващи. Значи съществува и друг вид еволюция на резултантните движения, проявяваща се в стесняване на тороидалнаите зони и „успокояване“ на планетните орбити. Крайният ефект от този много бавен процес е равномерно движение по кръгови хелиосиметрични орбити (осевата линия на тороида с радиус НС ), лежащи в равнината на слънчевия екватор, (в каквито ще се превърнат и хелиоцентричните кеплерови орбити). 
   От тук може да се направи и един чисто практически извод: възможно е извеждането на изкуствен спътник на Слънцето по „успокоената орбита“ например на Земята, при което той няма да е гравитационно свързан с планетата въпреки близостта им (на разстояние т.С-т.Т ), като в действителност тя ще обикаля и около спътника и около Слънцето.
   Доказателство за съществуването на този процес, макар и реализиран на по-ниско ниво на космическата иерархия са пръстените на планетите . За пределите на Слънчевата система несъмнено роля в процеса имат както възрастта на планетата, отдалечеността от Слънцето, така и всеки сблъсък с друго небесно тяло (комета или астероид). Комбинациите от различна сила и посока на удара водят до различна промяна в амплитудите на колебателните движения, а съответно и разнообразни по форма тороидални зони.
   Теоретически е възможно при такъв сблъсък планетната орбита както да се „успокои“, така и да се „възбуди“ по отношение или на наклона или на ексцентрицитета по отделно.(Например голям ексцентрицитет и малка инклинация при Меркурий и обратно-малък ексцентрицитет и голяма инклинация при Венера).        Плавната или внезапна промяня в орбитата задължително би трябвало да предизвиква съответни климатични промени, което подсказва къде да се търсят доказателствата.
   Промени ще има и в наглед „неизменното“ небе. Тъй като зодиакалният кръг за всяка планета е различен и зависи от текущите стойности на орбиталните и параметри (дължина на възходящия възел и инклинация) то е ясно, че конкретно за Земята в различни епохи различни съзвездия са били зодиакални (тема за бъдещо изследване). Освен плавна промяната неизбежно се е случвала и внезапно, а такива страховити събития са допринесли може би и за възникването на Астрологията   при търсенена обяснение защо „неизменното“ небе понякога се разклаща!
   Описаните до тук нови закономерности в движенията на планетите показват, че има противоречие с първи закон на Кеплер,а именно:

    1.Орбитите не са идеални равнинни затворени геометрични криви (елипси), а сложно огъната 3D отворена безкрайна крива образувана в резултат на сумарното действие на четири независими прости движения. Намирането на верните уравнения на траекторията и движението предстои.

    2.Слънцето не лежи постоянно в равнината на орбитата (фокуса на елипсата), а сложно огънатата „равнина“ на орбитата варира в пространството, преминавайки периодично през центъра на Слънцето.

    3.Равнината на орбитата не е неподвижна в пространството, а извършва прецесионно движение.

    4.Още един
    неизяснен въпрос, на който небесната механика трябва да даде отговор е следният: Защо всички небесни тела трябва да се движат по елипси около барицентъра на системата, а Слънцето в което е съсредоточена 99,9% от масата трябва да се движи по невъобразимо сложна 3D орбита около същия неподвижен барицентър за да балансира небесните тела? При това ако барицентъра е единствената обща точка на наклонените една спрямо друга равнини на елиптичните орбити, то Слънцето принципно не може да лежи едновременно във всяка една от тези равнини, както изисква първи закон , защото то е извън барицентъра.

    Причината за тези противоречия е посочена в предишните публикации.

Категория: Технологии
Прочетен: 1012 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 23.11.2012 01:49
                                    

                                    Приложение 2 към проект „Хелиос“

 

      При построяването на обединен планетарен модел е направено
допускане, че тороидалната зона вътре в която се движи планета е
образувана от идеални повърхнини – две сферични и две конусни. Това
идеализиране е направено с цел улесняване на изложението, но
практически е невъзможно то да е характерестика на реалната
Слънчева система. Следователно напречното сечение на зоната
трябва да има форма, подобна на една от двете, представени с двата
главни възможни варианта на отклонение от идеалните геометрични
конусни повърхнини. [
 От схемата в приложение 1, направена в мащаб
( АЕ-астрономическа единица ) и реални пропорции се вижда, че вариант 1
определено съответства на реалната структура.]

     

 



       Вижда се обаче, че наклоненото сечение (
П1А1 или П2А2 ), в което лежи
кеплеровата орбита-елипса, и за двата варианта не минава през центъра на
тороида, където е Слънцето ( Н ). Всъщност вследствие на (предсказаната от
теорията) прецесия на тази равнина ( преминаваща от позиция П1А1 в позиция
П3А3 ) и независимо от нея на известната вече прецесия на главната ос
( от позиция П1А1 в позиция П2А2 ) се оказва, че равнината на кеплеровата
орбита варира около Слънцето ( под или над него по направление на оста Zн ).
Разбира се тази предсказана от теорията нова закономерност в движенията на
небесните тела трябва да бъде доказана с измервания, а това вече е една от
задачите на астрометрията . Ако това бъде доказано, то възниква въпроса верен
ли е първи закон на Кеплер ? Освен факта, че формата на орбитите не е точна
елипса ( виж „втори етап - Кеплер“ ), сега може да се окаже, че равнината на
елиптичната орбита, респективно фокуса и периодично минава през центъра на
Слънцето, а не то да лежи там постоянно!
      Още две нови закономерности, чакащи експериментално потвърждение са
следните изводи:

      1. Или главната ос на орбитата-елипса (П-Н-А) не е права линия, или
линията на апсидите (П-А) не минава през центъра на Слънцето.
      2. „Равнината“ на орбитата-елипса всъщност е сложно огъната повърхнина с
най-голяма „ чупка “ в зоната на пресичане с равнината на слънчевия екватор.
      Ясно е, че за потвърждаване на описаните до тук ефекти е необходимо и
съответно техническо обезпечаване, но това което се вижда е, че Слънчевата
система е пространствена 3D структура. Въпреки това при многобройните и
представяния само небесните тела са в 3D формат, а съвкупността от орбити е
в 2D формат. Тук вече е натрапчива аналогията с времената на
плоската Земя ,
а вече е ХХІ век!
Видео
1   2   3  4.
      Все пак Слънчевата система не е плоска!

Категория: Технологии
Прочетен: 944 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 22.11.2012 05:22
2 3 4  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: logic
Категория: Технологии
Прочетен: 47775
Постинги: 23
Коментари: 3
Гласове: 12
Архив
Календар
«  Март, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031