(Приложение 1 към проект "Хелиос")

 

   Изследването на Слънчевата система може да продължи с експерименти ( 2 )  върху представения по-рано тук нов планетарен модел и анализ на резултатите. Например в него могат да бъдат въведени стойностите на орбиталните параметри на планетите, като използваните за сега са:
      -минимално и максимално разстояние до Слънцето
      -наклон на кеплеровата орбита ( инклинация ) спрямо слънчевия екватор.
   Резултата е даден на двете схеми и показва напречно сечение на тороидалните зони, вътре в които се намират съответните орбити (вече беше показано, че в наклоненото сечение се съдържа кеплеровата орбита на съответната планета): 1- Меркурий, 2-Венера, 3-Земя, 4-Марс, 5-Юпитер, 6-Сатурн, 7-Уран, 8-Нептун, 9-Плутон.
   

   Вижда се, че формата и големината на тези напречни сечения се оказва различна за всяка планета и зависи от амплитудата на описаните вече колебателни движения (радиално-К1 и аксиално-К3). Ориентацията на кеплеровите орбити също е различна, съществува и прецесия на линията ня апсидите, а това показва, че тези колебателни движения са независими едно от друго и следователно не е задължително те да имат еднакви периоди. Резултантното движение може да е непериодично. Тази хипотеза подлежи на експериментална проверка, като потвърждаването и би доказало съществуването на нова закономерност – прецесия на равнината на кеплеровата орбита. Сега е прието, че тези равнини са неподвижни в световното пространство, но няма обяснение защо са “застинали“ и то точно в това хаотично положение. Обяснение естествено има и то е, че сега наблюдаваме текущото положение от един дългопериодичен процес, който превишава многократно “цивилизования“ период на човечеството, поради което не е наблюдаван до сега. Тороидалните зони са винаги симетрично разположени относно оста на въртене и екваториалната равнина на Слънцито (поради което новият планетарен модел освен хелиоцентричен е и хелиосиметричен), а вътре в тях съответната орбита мени своята ориентация много бавно, което е причина за хаотичното им разположение. На схемите с пунктирана линия е показана равнината на наклоненото сечение само на зона №3 (на Земята). Тя е и равнина на еклиптиката, която е приета от Коперник за основна в хелиоцентричната система. В тази връзка трябва да има ясен физически критерий при избор на фундаментална равнина .
   Анализа до тук подсказва още две неща:
       1. Зависимостта между наклоненото и напречното некръгово сечение на тороид е математически проблем, който не е изследван.
       2. Неговото разрешаване ще отвори пътя за решаване на проблема с истинската форма на кеплеровите орбити (постигнатото до сега се приема за задоволително ).

  (продължение)..

                                                        Хипотеза

Когато едно малко дете проходи, правейки балансиращи движения с цялото си телце, то всъщност показва, че вече умее да използва гравитацията. Същевременно се смята, че все още не е разбрана физическата същност на тази загадъчна сила, което е предмет на физиката и от която се очаква да постигне качествена промяна в познанията по темата.
      За да се разбере естеството на силите и в частност да се отговори на въпроса защо се движат планетите именно по този начин, би трябвало първо да се изясни къде, в каква среда „плават“ те?
      В различни епохи Слънцето е било бог ( Хелиос ), неподвижно огромно огнено кълбо, дневно светило или материална точка, но в случая най-важен е факта, че то е тяло със сложна структура и определена симетрия. Околослънчевото пространство ( сл.с-ма ) е с добре изразено диференциално разпределение на ъгловата скорост на материята: на схемата кривите изолинии (с форма на диск ) свързват зони около Слънцето с еднаква ъглова скорост, а следователно и налягане при което всеки по-вътрешен слой се върти по-бързо относно по-външен и в крайна сметка относно сферата на неподвижните звезди.

 

      Малките стрелки показват посоката на въздействие на даден слой в зависимост от това дали в даден момент той се явява вътрешен или външен за тялото Т .
      В действителност планетата „плува“ в слънчевата корона, увличана и направлявана в съответните посоки от тези концентрични приплъзващи се един спрямо друг слоеве.
      Вече се знае и как се движат небесните тела в този кръгов поток: освен равномерно кръгово постъпателно дижение те извършват и три колебателни движения (представени в постинга „Обединен планетарен модел“ , видео ). Ясно се очертава стремежа за равномерно движение на тялото ( Т ) по средата на „потока“ (оста на тороида), като при всяко отклонение (в синята зона) от средното устойчиво положение ( т.С ) то изпитва силата на въздействието на съответния вътрешен или външен съседен слой. Тази сила има три компонента: радиална, тангенциална и аксиална. Тя е знакопроменлива и кара тялото да извършва сложното пространствено движение.
      Една единствена сила, каквато е идеята за гравитацията би била задоволително обяснение заместващо кристалните сфери на Аристотел, ако небесните тела се движеха по идеални кръгови орбити. При наличието на радиално колебание обаче трудно може да се твърди, че на тялото действа сила на привличане към Слънцето, когато в същото време то се отдалечава от него в противоположна посока ( афелий ).
      С гравитация е невъзможно да се обясни и наличието на другите две независими колебателни движения тъй като тангенциалната и аксиална компонента са перпендикулярни на направлението на хипотетичната гравитационна сила и поради това не могат да произлизат от нея.
      Тя не може да обясни и факта, че орбитите на планетите се намират в сравнително тясна зона симетрично разположена около равнината на слънчевия екватор, а не са хаотични.
      За същността на гравитацията Нютон признава, че хипотези не измисля, Айнщайн търси причината в изкривяване на пространството, а очакванията сега са към теорията на струните.
      Ясно е, че гравитация в този вид не съществува и поради това с нея не могат да бъдат обяснени реално съществуващите описани по-горе явления. 
       Анализа на взаимодействието между две тела показва, че вида на закона за "привличането" не е "еднопосочен", а наподобява графично на затихващо трептене с редуващи се пояси на отблъскване и привличане. На границите между тях се образуват съответно зони на стабилно и нестабилно равновесие, като тялото обикновено се движи в зона от първия вид извършвайки и колебателните движенния (също затихващи) около едно равновесно положение.


     
      Реално действаща движеща сила има и тя трябва да се изследва, а причината за възникването и трябва да се търси в дисковидните концентрични слоеве материя с диференциално въртене и тяхното директно въздействие върху небесните тела. Този модел позволява да се разбере движението (и неговата еволюция във времето) на планета, разглеждана не само като материална точка, а и най-неизследваното: като материално тяло със собствено околоостно и прецесионно движение, за които обяснение с помощта на гравитацията няма.
      В същност въпроса за движенията на планетите трябва да се разшири и да обхване причините за въртенето и на слоевете носещи планетите и на самото Слънце. Тук гравитацията няма как да се впише, а това може да се окаже свързано с посоките на движение на потоците материя и лъчения в пределите на Слънчевата система и около нейните външни граници.
      А накрая ето и начин за експериментална проверка на предложената хипотеза. Пробно тяло може да бъде поставено неподвижно относно сферата на неподвижните звезди (без движение по кеплерова орбита). След това то има две възможности:
      1. Ако съществува „старата“ гравитация, то пробното тяло би трябвало да започне ускорително праволинейно движение към центъра на Слънцето и да завърши с падане върху него.
      2. Ако е правилна предложената хипотеза, то пробното тяло ще започне движение по хелиосиметрична орбита, зависеща от мястото на старта му (отстояние от Слънцето и от равнината на слънчевия екватор) и ще остане в тази орбита.
 

 

 

 (продължение)

                                         Трети етап „Галилей-Нютон“                     

Ако кинематиката показва как се движат планетите, то динамиката отговаря защо се движат именно така, какво ги движи. Още в древността хората са имали своя представа за тази загадъчна причина (  1  ). Аристотел развива теорията за естествените движения. (  2  ) В надлунния свят планетите са прикрепени към съответните хомоцентрични сфери и единствената сила която е необходима не е за удържане на планетите към центъра, а за тяхното придвижване. Източника на тази сила е божественият двигател. (  3  )       
     След като става ясно, че хомоцентричните сфери не са реални материални неща носещи небесните светила, възниква необходимостта от друга сила - на привличане, която удържа и не позволява на планетите да се отдалечат от Слънцето.
     За Кеплер привличането е:
     „...взаимен телесен стремеж на сходните (родствени) тела към единство или съединение... ако Луната и Земята не се удържаха всяка на своята орбита, Земята би се движела по посока на Луната...и Луната би се спускала към Земята и те биха се съединили... Гравитацията определям като сила , подобна на магнетизма – взаимното привличане. “       
                     /Ю.А.Белий, Йохан Кеплер, Наука и изкуство, София 1982, стр.85/
     Кеплер заменя и действието на божествения двигател с действие на самото Слънце:
     „ Тази сила спорд Кеплер произлиза от въртенето на Слънцето около собствената му ос (това предположение е подкрепено експериментално значително по-късно); именно тя и привежда планетите в движение – като спиците гигантското колело... получава се гледка, подобна на вихъра на водовъртежа... За да обясни ексцентричността на орбитите, Кеплер предполага, че планетите представляват „огромни кръгли магнити“ ... периодично ту ще се притеглят към Слънцето, ту ще се отблъскват от него в зависимост от разположението на магнитните им полюси.“                                                                                                                   /пак там, стр.87/
     Постъпателното движение по орбитите според Галилей се извършва без да се изисква за това някаква сила, а по инерция.
     Света след Нютон изглежда прекомерно опростен: В абсолютното пространство запълнено единствено с етер , материални точки (планетите) се движат (вечно, без съпротивление, по инерция) около барицентъра на системата по идеални геометрични елипси единствено под въздействието на предаваната мигновенно и на далечно разстояние сила на гравитацията:
     „Под думата „привличане“ аз разбирам въобще стремежа на телата да се сближат, все едно дали то е резултат от самопроизволен стремеж на телата едно към друго или от действието на някакви духове, или от действието на етера, въздуха или някаква друга среда, телесна или безтелесна, която по някакъв начин направлява едно към друго плаващите в нея тела... “
            /Ирина Радунска, Предчувствия и дела, изд. Техника, С. 1982, стр.293/
     Несъгласието с нютоновата динамика е водещо при Айнщайн :
     „...Теорията на относителността направи първото от времето на Нютон насам сериозно усилие да формулира отново закона за притеглянето...“                                          /Айнщайн-за физиката, за физиците и за себе си, Н. и изкуство, С. 1981, стр. 336/
     Но в края на творческия си период той разбира, че не може да постигне заветната цел- единна теория на полето:
     „...гравитацията и ...електромагнитното поле...оставаха откъснати едно от друго по своите същности. Единната теория на полето беше длъжна да ги свърже... Заради нея са неговият сизифов труд и неговите танталови мъки. Колко пъти на Айнщайн му се струва, че е съвсем близко до целта. „Мисля, че най-накрая хванах крайчеца на истината...“ След това той поглеждаше отстрана нарисуваната от него картина, превръщаше се в строг съдия и... зачерквайки всичко, започваше отначало“.
                                                                                             /пак там, стр.367/
     Опитите за откриване на тайнствения преносител - гравитона остават неуспешни, но затова пък вече има натрупани нови знания за близкото космическо пространство, което съвсем не е празно, а с добре изучени състав и структура и които ще се окажат пряко отговорни за движението на небесните тела.

 

           



 

(продължение) 


      С представянето на математическият модел е изпълнена програмата - минимум на втори етап „Кеплер“ от проекта „Хелиос“. Това е метод за намиране точната форма на орбитите, а също така и ревизия на трите закона: чрез сравняване параметрите на четирите основни движения (преносното и трите колебателни) получени по емпиричен път с тези получени по теоретичен път с помощта на обратна кинематика (тръгвайки от елипсата). Докато това стане изследването продължава, но тук вече възниква потребност от визуализация на движенията, които са резултат от експериментите с модела. Нека това да бъде покана към вас, професионалисти от IT-сектора, а също и към всички, които можете и желаете да участвате в създаването на подходящ за целта компютърен модел.

 

(продължение)
     След като са определени петте основни звена в разглежданата кинематична верига, следва да се представи и нейният математически модел, необходим за продължаване на изследователският проект „Хелиос“ :

                          
                                                           Фигура 1
  
   1. Н - неподвижното тяло (Слънцето).
   НХнУнZн - абсолютната координатна система неизменно свързана със Слънцето, като осите Хн, Ун лежат в равнината на слънчевият екватор, а оста Zн съвпада със собствената му ротационна ос.
   2. Радиус-вектора НС.
   НХсУсZс – първа относителна координатна система свързана с радиус-вектора НС и извършваща:
   Преносното движение w1 - равномерна ротация около оста Zс при което т.С описва окръжност.
   3. Т - свободно движещото се тяло (например Земята).
   ТХтУтZт – геоцентрична координатна система неизменно свързана с планетата (не е показана).
   Относителното движение на центъра на Т в първа относителна координатна система представлява суперпозиция от три колебателни движения около т.С :
      К1 - транслация по оста Хс (при което планетата достига апсидите).
      К2 - ротация около оста Zс (предизвиква неравномерното движение по елиптична орбита).
      К3 - ротация около оста Ус (определя наклона на елиптичната орбита).
   Положението на Т, в сферични координати, се определя от радиус-вектора НТ=НС+СТ, като това относително движение се осъществява в област с особена форма - сектор от тороид (показана в син цвят).
   Абсолютното движение на Т в абсолютната координатна система е резултантно от едновременното извършване на относителното и преносното движение.
   Тук положението на Т се определя от радиус-вектора НТ, а това абсолютно движение се осъществява в област с роторефлекторна симетрия представляваща тороид (показана в червен цвят).
   4. ХНС - хелиоцентричната небесна сфера.


                                      

                                                            Фигура 2
  
   НХsУsZs -втора относителна координатна система свърана с тази сфера заедно с която извършва:
    Преносно движение w2 - равномерна ротация около оста Zs.
   5. ГНС – геоцентричната небесна сфера (не е показана).
   ТХsУsZs – геоцентрична координатна система (не е показана) свързана с ГНС и с оси винаги успоредни на НХsУsZs.
   Двете геоцентрични координатни системи са необходими за да може чрез Ойлеровите ъгли еднозначно да бъде определено положението на Земята Т.
   Траекторията на относителното движение - в зависимост от текущите стойтости на амплитудата, периода и фазата на всяко едно от трите колебателни движения К1, К2, К3 и от това дали те са периодични или не - ще бъде затворена или отворена пространствена крива в границите на сектора. 

   Траекторията на абсолютното движение е също пространствена, но спирално-винтова крива линия с хеликоидална симетрия, обвиваща ротационна повърхнина с променливо сечение в границите на тороида.
                                        

                                                 Фигура 3 
  
   Всяко от звената в кинематичната верига може да бъде избирано за неподвижно.    Ако това е Земята - реализира се моделът на Птолемей и Тихо Брахе. При неподвижна ХНС- моделът на Коперник. В коперниковата координатна система НхкУкZк, ориентирана по зодиакалните съзвездия се описва кеплеровата елипса, явяваща се контурна линия в наклоненото сечение на ротационната повърхнина.
   Поради тази си особеност, предложеното тук математическо построение може да се нарече обединен модел. Той предлага не само различна форма на орбитите в друга координатна система, но освен това е база за намиране на верните уравнения на траекториите и движенията във всяка от взаимно свързаните координатните системи. Накратко казано нов подход към отговор на въпроса : Как се движат планетите?