От схемата в приложение 1 е видно, че амплитудите на колебателните движения за всяка планета са различни. Както беше споменато и в „Хипотеза“ , тези независими едно от друго колебателни движения (предизвиквани от неизследвана за сега сила, но не и от гравитацията), ако не са автоколебателни то тогава са затихващи. Значи съществува и друг вид еволюция на резултантните движения, проявяваща се в стесняване на тороидалнаите зони и „успокояване“ на планетните орбити. Крайният ефект от този много бавен процес е равномерно движение по кръгови хелиосиметрични орбити (осевата линия на тороида с радиус НС ), лежащи в равнината на слънчевия екватор, (в каквито ще се превърнат и хелиоцентричните кеплерови орбити). 
   От тук може да се направи и един чисто практически извод: възможно е извеждането на изкуствен спътник на Слънцето по „успокоената орбита“ например на Земята, при което той няма да е гравитационно свързан с планетата въпреки близостта им (на разстояние т.С-т.Т ), като в действителност тя ще обикаля и около спътника и около Слънцето.
   Доказателство за съществуването на този процес, макар и реализиран на по-ниско ниво на космическата иерархия са пръстените на планетите . За пределите на Слънчевата система несъмнено роля в процеса имат както възрастта на планетата, отдалечеността от Слънцето, така и всеки сблъсък с друго небесно тяло (комета или астероид). Комбинациите от различна сила и посока на удара водят до различна промяна в амплитудите на колебателните движения, а съответно и разнообразни по форма тороидални зони.
   Теоретически е възможно при такъв сблъсък планетната орбита както да се „успокои“, така и да се „възбуди“ по отношение или на наклона или на ексцентрицитета по отделно.(Например голям ексцентрицитет и малка инклинация при Меркурий и обратно-малък ексцентрицитет и голяма инклинация при Венера).        Плавната или внезапна промяня в орбитата задължително би трябвало да предизвиква съответни климатични промени, което подсказва къде да се търсят доказателствата.
   Промени ще има и в наглед „неизменното“ небе. Тъй като зодиакалният кръг за всяка планета е различен и зависи от текущите стойности на орбиталните и параметри (дължина на възходящия възел и инклинация) то е ясно, че конкретно за Земята в различни епохи различни съзвездия са били зодиакални (тема за бъдещо изследване). Освен плавна промяната неизбежно се е случвала и внезапно, а такива страховити събития са допринесли може би и за възникването на Астрологията   при търсенена обяснение защо „неизменното“ небе понякога се разклаща!
   Описаните до тук нови закономерности в движенията на планетите показват, че има противоречие с първи закон на Кеплер,а именно:

1.Орбитите не са идеални равнинни затворени геометрични криви (елипси), а сложно огъната 3D отворена безкрайна крива образувана в резултат на сумарното действие на четири независими прости движения. Намирането на верните уравнения на траекторията и движението предстои.

2.Слънцето не лежи постоянно в равнината на орбитата (фокуса на елипсата), а сложно огънатата „равнина“ на орбитата варира в пространството, преминавайки периодично през центъра на Слънцето.

3.Равнината на орбитата не е неподвижна в пространството, а извършва прецесионно движение.

4.Още един неизяснен въпрос, на който небесната механика трябва да даде отговор е следният: Защо всички небесни тела трябва да се движат по елипси около барицентъра на системата, а Слънцето в което е съсредоточена 99,9% от масата трябва да се движи по невъобразимо сложна 3D орбита около същия неподвижен барицентър за да балансира небесните тела? При това ако барицентъра е единствената обща точка на наклонените една спрямо друга равнини на елиптичните орбити, то Слънцето принципно не може да лежи едновременно във всяка една от тези равнини, както изисква първи закон , защото то е извън барицентъра.

    Причината за тези противоречия е посочена в предишните публикации.