Приложение 3 към проект „Хелиос“

   От схемата в приложение 1 е видно, че амплитудите на колебателните движения за всяка планета са различни. Както беше споменато и в „Хипотеза“ , тези независими едно от друго колебателни движения (предизвиквани от неизследвана за сега сила, но не и от гравитацията), ако не са автоколебателни то тогава са затихващи. Значи съществува и друг вид еволюция на резултантните движения, проявяваща се в стесняване на тороидалнаите зони и „успокояване“ на планетните орбити. Крайният ефект от този много бавен процес е равномерно движение по кръгови хелиосиметрични орбити (осевата линия на тороида с радиус НС ), лежащи в равнината на слънчевия екватор, (в каквито ще се превърнат и хелиоцентричните кеплерови орбити). 
   От тук може да се направи и един чисто практически извод: възможно е извеждането на изкуствен спътник на Слънцето по „успокоената орбита“ например на Земята, при което той няма да е гравитационно свързан с планетата въпреки близостта им (на разстояние т.С-т.Т ), като в действителност тя ще обикаля и около спътника и около Слънцето.
   Доказателство за съществуването на този процес, макар и реализиран на по-ниско ниво на космическата иерархия са пръстените на планетите . За пределите на Слънчевата система несъмнено роля в процеса имат както възрастта на планетата, отдалечеността от Слънцето, така и всеки сблъсък с друго небесно тяло (комета или астероид). Комбинациите от различна сила и посока на удара водят до различна промяна в амплитудите на колебателните движения, а съответно и разнообразни по форма тороидални зони.
   Теоретически е възможно при такъв сблъсък планетната орбита както да се „успокои“, така и да се „възбуди“ по отношение или на наклона или на ексцентрицитета по отделно.(Например голям ексцентрицитет и малка инклинация при Меркурий и обратно-малък ексцентрицитет и голяма инклинация при Венера).        Плавната или внезапна промяня в орбитата задължително би трябвало да предизвиква съответни климатични промени, което подсказва къде да се търсят доказателствата.
   Промени ще има и в наглед „неизменното“ небе. Тъй като зодиакалният кръг за всяка планета е различен и зависи от текущите стойности на орбиталните и параметри (дължина на възходящия възел и инклинация) то е ясно, че конкретно за Земята в различни епохи различни съзвездия са били зодиакални (тема за бъдещо изследване). Освен плавна промяната неизбежно се е случвала и внезапно, а такива страховити събития са допринесли може би и за възникването на Астрологията   при търсенена обяснение защо „неизменното“ небе понякога се разклаща!
   Описаните до тук нови закономерности в движенията на планетите показват, че има противоречие с първи закон на Кеплер,а именно:

1.Орбитите не са идеални равнинни затворени геометрични криви (елипси), а сложно огъната 3D отворена безкрайна крива образувана в резултат на сумарното действие на четири независими прости движения. Намирането на верните уравнения на траекторията и движението предстои.

2.Слънцето не лежи постоянно в равнината на орбитата (фокуса на елипсата), а сложно огънатата „равнина“ на орбитата варира в пространството, преминавайки периодично през центъра на Слънцето.

3.Равнината на орбитата не е неподвижна в пространството, а извършва прецесионно движение.

4.Още един неизяснен въпрос, на който небесната механика трябва да даде отговор е следният: Защо всички небесни тела трябва да се движат по елипси около барицентъра на системата, а Слънцето в което е съсредоточена 99,9% от масата трябва да се движи по невъобразимо сложна 3D орбита около същия неподвижен барицентър за да балансира небесните тела? При това ако барицентъра е единствената обща точка на наклонените една спрямо друга равнини на елиптичните орбити, то Слънцето принципно не може да лежи едновременно във всяка една от тези равнини, както изисква първи закон , защото то е извън барицентъра.

    Причината за тези противоречия е посочена в предишните публикации.

                                    
                                    Приложение 2 към проект „Хелиос“

 

      При построяването на обединен планетарен модел е направено
допускане, че тороидалната зона вътре в която се движи планета е
образувана от идеални повърхнини – две сферични и две конусни. Това
идеализиране е направено с цел улесняване на изложението, но
практически е невъзможно то да е характерестика на реалната
Слънчева система. Следователно напречното сечение на зоната
трябва да има форма, подобна на една от двете, представени с двата
главни възможни варианта на отклонение от идеалните геометрични
конусни повърхнини. [ От схемата в приложение 1, направена в мащаб
( АЕ-астрономическа единица ) и реални пропорции се вижда, че вариант 1
определено съответства на реалната структура.]

     

 

       Вижда се обаче, че наклоненото сечение ( П1А1 или П2А2 ), в което лежи
кеплеровата орбита-елипса, и за двата варианта не минава през центъра на
тороида, където е Слънцето ( Н ). Всъщност вследствие на (предсказаната от
теорията) прецесия на тази равнина ( преминаваща от позиция П1А1 в позиция
П3А3 ) и независимо от нея на известната вече прецесия на главната ос
( от позиция П1А1 в позиция П2А2 ) се оказва, че равнината на кеплеровата
орбита варира около Слънцето ( под или над него по направление на оста Zн ).
Разбира се тази предсказана от теорията нова закономерност в движенията на
небесните тела трябва да бъде доказана с измервания, а това вече е една от
задачите на астрометрията . Ако това бъде доказано, то възниква въпроса верен
ли е първи закон на Кеплер ? Освен факта, че формата на орбитите не е точна
елипса ( виж „втори етап - Кеплер“ ), сега може да се окаже, че равнината на
елиптичната орбита, респективно фокуса и периодично минава през центъра на
Слънцето, а не то да лежи там постоянно!
      Още две нови закономерности, чакащи експериментално потвърждение са
следните изводи:

      1. Или главната ос на орбитата-елипса (П-Н-А) не е права линия, или
линията на апсидите (П-А) не минава през центъра на Слънцето.
      2. „Равнината“ на орбитата-елипса всъщност е сложно огъната повърхнина с
най-голяма „ чупка “ в зоната на пресичане с равнината на слънчевия екватор.
      Ясно е, че за потвърждаване на описаните до тук ефекти е необходимо и
съответно техническо обезпечаване, но това което се вижда е, че Слънчевата
система е пространствена 3D структура. Въпреки това при многобройните и
представяния само небесните тела са в 3D формат, а съвкупността от орбити е
в 2D формат. Тук вече е натрапчива аналогията с времената на плоската Земя ,
а вече е ХХІ век!
Видео 1   2   3  4.
      Все пак Слънчевата система не е плоска!